четвъртък, 1 юли 2010 г.

Отвъд историята за Алиса



В приказката за окъснелия бял заек на Луис Карол има нещо далеч по-странно от безсмисленото бръщолевене на Лудия шапкар






Още преди да хлътне в заешката дупка, да се самопокани на чаеното парти на Шапкаря и да напълни световните киносалони във версията на режисьора Тим Бъртън, Алиса си купувала бонбони от тясно магазинче в самия център на Оксфорд. Става въпрос за истинската Алис Лидъл, послужила за прототип на писателя Луис Карол за неговата "Алиса в Страната на чудесата". Малката Алис била редовна посетителка в червеното магазинче, сбутано между две сгради, което днес е любимо място за туристите. Те се изсипват на тумби, снимат се за спомен пред витрината и хлътват вътре. По дървените лавици са наредени чаени сервизи, буркани със сладко, стенни часовници във формата на Кралицата на сърцата, пухени възглавници с физиономиите на Туидълди и Туидълдъм, както и всякакви сувенири с героите от книгата - от копчета за ръкавели до магнити за хладилник. Голям интерес предизвикват колекционерските издания на "Алиса в Страната на чудесата" с оригинални илюстрации от автора, както и стъклените бонбони, с които е разваляла млечните си зъби Алис Лидъл.
Баща й бил ректор на прочутия оксфордски колеж "Крайст Чърч", който извисява назъбени кули на отсрещната страна на улицата. Писателят Луис Карол, чието истинско име е Чарлз Доджсън, преподавал там математика и така се запознал с невръстната си муза. Странностите около историята обаче далеч не се изчерпват с димящата с наргиле гъсеница и яйцеподобния Хъмпти-Дъмпти. И докато обвиненията, че Доджсън всъщност е бил Джак Изкормвача, се отхвърлят от историците като абсолютна измислица, а за предположенията, че е „подхранвал" шантавото си въображение с опиум и халюциногенни гъби, липсват доказателства, то частта с

прекалената му предразположеност към малки момиченца

е трудна за опровергаване. Според популярната история Доджсън бил срамежлив ерген, който предпочитал компанията на децата пред тази на възрастните. Често е описван като скован и несръчен. Освен това заеквал, което се отразявало на социалните му контакти. Този дефект обаче се проявявал, само когато общувал с хора на своята възраст, а пред деца се отпускал и говорел гладко и заразително. В живота си писателят не полагал особени усилия, но бил изключително надарен и успехът идвал лесно. Първоначално учил в “Крайст чърч”, след което бил поканен за преподавател. Макар и да споделял, че не е особено щастлив в колежа, той остава там до смъртта си.
Доджсън често отивал на пикници покрай брега на Темза с любимката си Алис и двете й сестри Лорина и Едит и за да ги забавлява, им разказвал всевъзможни измислици. Така един слънчев ден, докато плували с лодка по течението, се родила историята за Алиса, Белия заек и Чешърския котарак. Писателят населява приказката с животните, които се срещат в обширния парк зад колежа. По настояване на Алис Доджсън записал историята и й подарил ръкописа, украсен с рисунки от самия него, през ноември 1864 г. Историята първоначално озаглавил "Приключенията на Алиса под земята", но името било сменено по-късно, когато решил да я издаде. Алис Лидъл пази книгата почти до смъртта си, докато накрая, притисната от парични проблеми, я продава.
Мистериозното прекъсване на отношенията на семейство Лидъл с Доджсън, когато Алис става на 11 години, подхранва спекулациите за истинския характер на чувствата на Доджсън към нея. Приятелството на писателя с малки момиченца, както и незаинтересуваността му към зрели жени (той никога не се е женил и няма деца) раждат версията, че е бил педофил. Много негови биографи градят творбите си върху това твърдение, макар и да признават, че Доджсън умишлено е потискал чувствата си и доброволно се е обрекъл на сексуално въздържание. Освен като писател и математик Доджсън се проявява и като талантлив фотограф. Значителна част от снимките му са посветени на култа му към малките момиченца, някои от които снима голи.
„Винаги съм го наричал Луис Карол Карол, защото той е бил първият Хумберт Хумберт. Виждали ли сте неговите фотографии ...?" Това казва Владимир Набоков в интервю за Vogue от декември 1966 г., намеквайки за

връзка между Доджсън и любителя на нимфетки Хумберт Хумберт

от собствената му „Лолита".
Наскоро британската преса писа за кореспонденция между Доджсън и Алис Лидъл, когато тя вече е на 25 г. В писмо до нея авторът признава за афинитета си към деца, и то не към момченца, а към момиченца. Той определя това като абсолютно невинно и защитава правото си да ги снима, разбира се, с позволението на техните майки. Според него те нямали нужда от дрехи, тъй като били съвършени, за разлика от момчетата, на които дрехите им стоели на място.
Доджсън никога не е криел специалното си отношение към своите, както ги нарича, „деца-приятели". Тезата, че поривите на автора са чисто естетически и лишени от еротизъм, защитават някои изследователи, обединили усилия да развенчаят "Мита за Карол". Според тях е грешка да възприемаме тогавашната епоха през погледа на съвременния човек. Във викторианска Англия момиченцата до 14 години се смятали за асексуални и в такъв случай дружбата на Доджсън от гледна точка на тогавашния морал би могла да бъде напълно в реда на нещата. По онова време детската голота била израз на невинност и често с подобни картинки били украсявани коледните картички. Теорията за платоничното преклонение на Доджсън се подкрепя и от това, че никое дете не е казало нищо лошо за него. Дори напротив, спомените им от писателя до един са все хубави. Някои от тези "деца-приятели" на Доджсън пък били тийнейджърки и дори над 20-годишни. Съществуват и теории, че семейството на писателя се престарало в опитите си да скрие доказателствата за извънбрачните му афери с цел да запази репутацията му. Но така, търсейки внушението за непорочността на човек "недокоснат от сексуални желания", постигнали тъкмо обратния ефект.
Според други изследователи обаче тезата, че модерните умове от XXI век опорочават „Страната на чудесата", е наивна. Писатели като Дерек Хъдсън и Р.Л. Грийн не твърдят със сигурност, че Доджсън е педофил, но наблягат на липсата му на интерес към света на големите и очарованието му от света на малките. Те стигат до заключението, че вероятно авторът е чувствал далеч повече неща, отколкото е признавал пред самия себе си.

"Става все по-любопитно и по-любопитно"

- както би казала самата Алиса, когато в историята се намесват откъснати страници от дневници, липсващи цели тетрадки и необяснимо чувство за вина. Именно това чувство отказва Доджсън от намерението да стане свещеник. Мистерията се доуплита от изчезналите поне 4 от общо 13-те дневника на Доджсън, както и от 7 други страници, откъснати от неизвестна ръка. Повечето изследователи предполагат, че са замесени членове на семейството, които искали да опазят неопетнено фамилното име. Факт е, че никой от братята и сестрите на Доджсън не проговаря за него извън тесния вътрешен кръг. Версията за една от липсващите страници - тази от 27 юни 1863 г., е особено популярна. Според нея на този ден Доджсън предложил брак на 11-годишната тогава Алис Лидъл. Няма обаче достатъчно доказателства в подкрепа на това твърдение. Съществуват и спекулации, че охладнелите взаимоотношения между семейство Лидъл и Доджсън, не са заради Алиса, а заради предполагаема връзка на писателя с гувернантката на децата, както и с по-голямата сестра Лорина.
"Дали има нещо нередно в обсебеността на Луис Карол към Алис Лидъл", задава въпроса авторката на книгата "Тя все още ме преследва" Кейти Ройф пред в. "Гардиан". И продължава: "Това, което Доджсън прави като резултат от привличането си, е следното: седи с Алис в лодка насред блестящата река и измисля приказки - колкото по-чудати, толкова по-добре... Неговата неудовлетвореност и отчужденост разцъфтяват в историята за Страната на чудесата. Той канализира привързаността си в създаването на дива и очарователна вселена... Нарича книгата за Алиса "подарък от любов". И защото тази любов е несподелена, защото е невъзможна, ефирна, защото не може да си позволи напълно да я почувства, затова се долавя и този намек за тъга. За мен има благородство в едно такова самоограничаване, което ражда говорещи шахматни фигури и лигава костенурка... Има нещо трогателно в човек, който води най-тежката битка на света - битката със собствените си чувства. Можеш да усетиш копнежа във фотографиите му. Можеш да усетиш самопрезрението в дневниците му. Как е възможно някой да не изпита симпатия към мъж, който пише: "Моля се на Господ да ми даде ново сърце." И едновременно с това въпреки гения и брилянтността си е в плен на това, което вече притежава. Да, той е имал нечисти мисли. Но важното е какво е направил с тях накрая."
Духът на онова, което е направил - а то без съмнение е една от най-магичните приказки изобщо, - може да се усети и днес между назъбените кули на Оксфорд. Ако имате път към града, не пропускайте музея, където пазят джобния часовник на Доджсън. Същият този, който Белият заек поглежда тревожно от време на време, точно преди да изстреля познатото: "О, Божичко, ще закъснея!"...
  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Няма коментари:

Публикуване на коментар