четвъртък, 1 юли 2010 г.

Алиса в града на колежите


Оксфорд е мястото, където пакистанка и индийка сядат на един чин, Бил Клинтън пробва марихуана, а пътниците казват "благодаря" на шофьора на автобуса


"Всеки турист, дошъл в града, пита къде е университетът. А всъщност той не е една сграда. Оксфордският университет е целият център", обяснява коренякът Нийл Мейсън, който държи ресторантче на главната улица. 39-те колежа, съставляващи най-старото висше учебно заведение във Великобритания, са самоуправляващи се единици с обща администрация, пръснати из централната част на Оксфорд. Старите, подобни на средновековни замъци постройки събират зад назъбените си стени младежи от цял свят, успели да преминат строгата селекция на един от най-престижните университети изобщо. В нетипичните за прословутото британско време слънчеви дни студенти от различни специалности се събират на шумни групички по улиците или, разхлабили вратовръзки, се потапят в интересно четиво, изтегнати на поддържаните зелени морави. А през зимата бързат за лекции, увити в цветни шалове - всеки с различна шарка според департамента, в който учат.

Всеки 5-и жител на Оксфорд е студент така че това е космополитен град с удивителен микс от интензивен културен и нощен живот. Библиотеки, музеи и театри хармонично съжителстват с ресторанти, барове и дискотеки. Никъде другаде няма да намерите място с повече публикувани писатели на квадратен метър или с повече пъбове. Бирата е национално питие. Сервира се в еднолитрови халби и се пие в големи количества. 30-те хиляди студенти от цял свят, дошли да учат в двата университета в града - Оксфорд и Оксфорд Брукс, придават неповторима мултикултурна атмосфера. Няма нищо необичайно да празнуваш Хелоуин с американци, а след това да запалиш свещ на индийския празник на светлината Дивали. Да пиеш кафе с палестинец, да обсъждаш емиграцията с поляк или да се опиташ да разкодираш насечения акцент на японец. Само тук може да видиш индийка и пакистанка на един чин. И може да усетиш контраста между бурните жестикулации на група италианци, докато цветисто обсъждат някого, и резервираната забележка на приятелката им англичанка, че това не е учтиво.

В отношенията си с околните англичаните са изключително стриктни. Дотолкова, че можеш да им простиш дребни "недостатъци" като липсата на смесителни батерии на чешмите и английската закуска от боб, яйца, бекон, наденички и домати. Дори когато се разминеш с непознат на улицата, се очаква да кимнеш. А когато слизаш от автобуса - да благодариш на шофьора. Той пък сигурно е с нерви като въжета, защото търпеливо упътва объркали посоката туристи, продава билети на опашка от пътници, която кротко, без блъскане се извива покрай автобуса (в Оксфорд билети се купуват само от водача), и изчаква и последният желаещ да се качи, вместо по нашенски обичай да хлопне вратите току под носа ти. На обръгналия в тукашните задръствания българин веднага прави впечатление, че никой не използва клаксона на автомобила си. Шофьорите са свикнали с неориентирани заради обратното движение чужденци. За разлика от Лондон, където на кръстовищата пред тротоарите с големи букви стоят надписи "ПОГЛЕДНИ НАДЯСНО", тук такива няма и може да е доста объркващо. Иначе отношенията са доминирани от прагматизма - в супермаркета продавачката настоява да прибереш рестото си от едно пени, таксиметровите шофьори не взимат и стотинка бакшиш, без ти да им дадеш, а с приятели на маса сметката винаги се дели

Дори когато става въпрос за момче и момиче, излезли на среща. Когато един познат с широка балканска душа поръча питиета за цялата компания, първоначалното искрено учудване премина в още по-искрено ръкопляскане. "Те просто са лицемерни. Носят маски", контрира румънката Дениса Димитреску, която учи архитектура в Оксфорд Брукс. Преди това работила година в Лондон, за да събере пари за следването си, и казва, че не є е било лесно. Но защо ли тогава категорично изключва възможността да се върне у дома някой ден...Оксфорд се намира на около час от Лондон и в близост до Уиндзор и рожденото място на Шекспир. През лятото обичайна гледка са традиционните плоскодънни дървени лодки по река Исис (както тук наричат Темза). Подобно на гондоли, те бавно се плъзгат по водата, направлявани от стоящи на кърмата им хора, които се оттласкват от дъното с дълги дървени прътове. Колоезденето също е характерно за града. Освен за студентите то е предпочитан начин за придвижване и за много местни жители. Иначе MINI-то владее Оксфорд. Фабриката на BMW се намира в покрайнините, в Каули. В началото на 70-те производството на автомобили било толкова развито, че някои на шега наричали Оксфорд "левия бряг на Каули".

Местните са обсебени от рециклирането и се опитват да сведат до минимум употребата на найлонови пликчета. Използват предимно платнени торбички, а в магазините дават найлонови само ако си поискаш. По-здравите найлонови пликчета са наречени "доживотни" и ви ги заменят, ако успеете да ги износите.В музеите на града може да се видят любопитни експонати като копие на Магна Харта от 1216-а, черната дъска, на която Айнщайн разяснявал своята "Теория на относителността" пред студенти, джобния часовник на писателя Луис Карол и петриевите панички на проф. Флори. Зад стените на департамента по патология Флори провеждал опитите си с пеницилина. Въпреки че за откривател на лекарството се смята Флеминг, именно Флори го развива и го прилага успешно върху болни. Сред туристическите забележителности е и малко червено магазинче, сбутано между две сгради, откъдето момиченце на име Алис Лидъл някога си купувало бонбони Алис, по-известна като "Алиса в Страната на чудесата", вдъхновила Луис Kарол да напише прочутата си книга. Авторът, чието истинско име е Чарлз Доджсън, преподавал математика в оксфордския колеж "Крайст чърч", чийто декан бил бащата на 4-годишната Алис. Според популярната история Доджсън бил срамежлив ерген, който предпочитал компанията на децата и за да ги забавлява, им разказвал всевъзможни измислици. Така един слънчев ден се родила историята за Алиса, Белия заек и Лудия шапкар. Мистериозното прекъсване на отношенията на семейство Лидъл с Доджсън, когато Алис става на 11 години, подхранва спекулациите за истинския характер на неговите чувства към малката му муза. Въпреки това Алис запазва оригиналния ръкопис на книгата, подарен є от Доджсън, почти до смъртта си.

Днес "Магазинчето на Алиса" привлича хиляди туристи с неповторимата си атмосфера. По дървените лавици са подредени чаени сервизи, буркани със сладко, бонбони, стенни часовници, всякакви сувенири с героите от книгата, както и колекционерски издания на "Алиса в Страната на чудесата". Друг известен литературен герой също е свързан с колежа "Крайст чърч". Главната зала и обширното стълбище на респектиращата готическа сграда са послужили за прототип на училището за вълшебства "Хогуортс" от поредицата за Хари Потър.Нощният живот променя облика на Оксфорд в един голям вибриращ Студентски град. Но приликите свършват дотук. За разлика от софийския жилищен комплекс тук сигурността е на първо място. Навсякъде е изписан номерът на т. нар. сейфти бъс, или автобус, на който можеш да се обадиш ако посред нощ не можеш да спреш такси, или се загубиш, или просто си прекалил с алкохола и не можеш да си спомниш къде живееш. Местните пъбове се отличават с традиционен семпъл, но уютен интериор. Някои не са мръднали от столетия. Сервитьори няма, поръчваш на бара. Масите и столовете обикновено са дървени, а музиката е на живо - най-често свирят британски гаражни групи. Интерес представлява пъбът The Eagle and Child, където оксфордските професори Дж.Р.Р. Толкин ("Властелинът на пръстените"), К.С. Луис ("Хрониките на Нарния") и Чарлз Уилямс, наричащи себе си "Инклингс", разпускали на по бира след лекции и четели откъси от бъдещите си романи. Само местен може да ви заведе в друг от забележителните оксфордски пъбове. "Търф" е неоткриваем в тесните улички. Схлупеното заведение с опасно нисък таван и прояден дървен бар може да се похвали с две неща - история, водеща началото си от ХVII в., и надпис с тебешир, който съобщава, че на това място като студент бъдещият американски президент Бил Клинтън е пушил марихуана. Но следва уточнението, че веднага е издишал дима. Разнообразието от италианска, полска, тайландска, индийска, испанска, китайска и ливанска кухня допълва космополитния характер на Оксфорд.





Блеър и Хю Грант - част от голямото "оксфордско семейство"

Оксфордският университет е известен с нетипичната си система на обучение, която е близо до индивидуалното. Академичната година е разделена на три семестъра, като упражненията се провеждат в присъствието на един до четирима студенти и на един преподавател, като може да се посещават упражнения и в други колежи. С тази система се свързва до голяма степен успехът на обучението. Колежът обикновено се състои от зала за хранене, параклис, библиотека, бар, отделни общи всекидневни за бакалаври и магистри, стаи за студентите, както и квартири за декана и преподавателите. За най-стари се смятат Юнивърсити колидж, "Балиол" и "Мъртън", построени между 1249 и 1264 г. Най-честата критика към университета е, че приема повече ученици от частни училища, отколкото от държавни, което го превръща в елитарен. 25-има британски министър-председатели са оксфордски възпитаници, сред които Маргарет Тачър и Тони Блеър. Около 25 други световни лидери също са учили тук. Част от тях са Бил Клинтън, Индира Ганди, Беназир Бхуто и йорданският крал Абдула Втори. Над 40 Нобелови лауреати принадлежат към голямото "оксфордско семейство". Писатели като Оскар Уайлд, Луис Карол, К.С. Луис, Дж.Р.Р. Толкин и поетът Пърси Шели също са завършили Оксфорд. Сред съвременните учени с диплома от университета са Стивън Хокинг и Тим Бърнърс-Лий, създател на световната мрежа. Списъка допълват актьорите Хю Грант и Кейт Бекинсейл.



ДА ПРЕГЛЪТНЕШ АРИСТОТЕЛ

Въпреки че времената, когато в оксфордските академични среди се водели бурни теологически спорове за това колко ангели може да танцуват на върха на игла, отдавна са отминали, някои прастари традиции още са живи. Сред най-чудатите е обичаят в Куинс колидж всяка година да се внася тържествено главата на глиган. Традицията води началото си от историята за студент, който четял Аристотел в горичка извън града, когато бил нападнат от див глиган. Вместо да избяга, младежът запратил тежката книга право в отворената му паст. Аристотел за пореден път доказал, че е труден за смилане автор, и животното се задавило до смърт. Оттогава всяка година в колежа почитат събитието с глава на глиган върху сребърен поднос и с копие от Аристотел между зъбите.



  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Неудобни истини


Не бива да се допуска повече от 2 градуса затопляне до края на века, твърди Доминик Рено, експерт по климатичните промени и Нобелов лауреат, на чиито изследвания се позовава прочутият филм на Ал Гор



Климатични бежанци, бедстващи бели мечки, потопени градове, недостиг на питейна вода. Един свят на опустошителни урагани, пожари и суша, в който отглеждаме субтропични плодове в двора и падаме покосени от малария, холера и топлинни удари. Това са картини от недалечното бъдеще, които учени рисуват пред нас стане ли въпрос за глобалното затопляне.
“Днес можем да кажем със сигурност, че покачването на количествата въглероден диоксид, а оттам и изменението в климата на Земята, се дължи на човешката дейност”, твърди френският експерт Доминик Рено, който бе у нас, за да изнесе лекция за рисковете от глобалното покачване на температурите преди международната конференция в Копенхаген през декември, на която трябва да се изготви наследник на Протокола от Киото. Рено заедно с бившия американски вицепрезидент Ал Гор и колегите си от Междуправителствената група за развитие на климата под егидата на ООН (GIEC) получи Нобелова награда за мир през 2007 г. Неговите изследвания са включени в предизвикалия широк публичен отзвук филм “Неудобната истина”.
Аудиторията, дошла в Червената къща да чуе Доминик Рено, е вперила хипнотизиран поглед в изобличаващата крива пред себе си, която отразява промените в състава на атмосферата отпреди 650 000 години до днес. Червената линия на въглеродния диоксид ритмично ту нараства, ту намалява през хилядолетията в перфектен унисон с покачването и спадането на температурите. Докато в един момент – началото на индустриалната революция – не тръгва непоколебимо и само нагоре,

надскачайки всичко, което някога е било измерено

а краят й се губи в бъдещето.
“Парниковите газове, натрупани в атмосферата от няколко милиарда години, са позволили на планетата да стане обитаема. Без тях нямаше да бъдем тук, защото Земята щеше да бъде заледена с температури от -18 градуса. Къде е проблемът тогава? От 200 години насам човекът със своите действия увеличава дебелината на слоя от тези газове, и те задържат повече топлина от Слънцето.” За да стигне до тези резултати Рено и екипът му вземат проби от ледниците, които са на 800 хиляди години, и четат по тях като по книга историята на развитието на климата - каква е била температурата с течение на времето и какъв е бил съставът на газовете в атмосферата. ”Всеки път, когато имаме нарастване на въглеродния диоксид в миналото, се наблюдава затопляне, а ледниковите епохи съвпадат с намаляването на въглеродния диоксид. Но никога от половин милион години насам не е имало такива количества въглероден диоксид, каквито имаме днес.” Така Рено оборва теориите на някои учени, че човекът влияе слабо на климатичните промени и покачването на температурите е част от естествената цикличност на природата.
“От 1850 г. имаме затопляне с 1 градус”, казва експертът. За тези, на които увеличение от 1 градус им се вижда малко, той припомня, че между 5 и 7 градуса покачване на средните температури е

разликата между ледниковата епоха и хубавия слънчев ден

“Производството и отделянето на въглероден диоксид в атмосферата скача 8 пъти всяка година в периода от 1900 г. до сега. Днес сме изгорили 340 гигатона въглерод, остават 660 запаси, които могат да се експлоатират. Ако продължаваме с тази бързина, до края на столетието вече няма да имаме тези ресурси от изкопаеми горива. Така че не е нужно да си еколог, за да разкодираш посланието - трябва да се търсят други източници на енергия”, обобщава експертът.
По-рано в резиденцията на френския посланик в Софи Доминик Рено прогнозира пред “ТЕМА”, че до края на века средната температура ще се увеличи с между 1.1 до 6 градуса, като този диапазон зависи от нас. “Възобновяемите източници на енергия трябва да бъдат с приоритет, където, разбира се, това е възможно. Целта на Европа е през 2020 г. 20% от произведената на континента енергия да бъде въз основа на такива източници. Не мога да не спомена и ядрената енергетика. Тя не отделя вредни парникови емисии. Естествено обаче не е напълно неутрална. И при нея има някои проблеми като сигурността на ядрените централи, радиоактивните отпадъци и затоплянето на реките, които се използват за охлаждане на реакторите. Ядрената енергия ще помогне за разрешаване на проблема с вредните емисии, но пък

не е възможно безкрайното разпространение на тези централи

Затова тя ще си остане малка част по отношение на останалите видове енергии.”
Има ли опасност колите да ни изядат храната, ако говорим за производство на етанол и биодизел? “Биодизелът не е решение и използването му има отрицателни последици. Електрическата кола е алтернатива и то в съвсем реално бъдеще”, смята Рено. А откъде да дойде енергията за захранването й? “От ядрената и слънчевата енергетика, както и от вятърните генератори. Автомобилната индустрия бележи прогрес и вече могат да се използват коли, които харчат по-малко. Решения има!”, уверен е Рено.
Френският учен е оптимист за бъдещето на Земята. “Надявам се, че планета ще бъде обитаема и ще съществува поне през следващите столетия. Ако успеем да не прехвърлим границата от допустимите 2 градуса увеличение на температурите до края на този век, хората ще населяват една все още жизнеспособна среда. Покачване с 2 градуса ще означава, че човечеството е внимавало. Трябва да се положат огромни усилия за това, тъй като в системата има една инерция, което значи, че температурите ще се повишават, дори да спрем още сега емисиите парникови газове. Имам достатъчно доверие в човешката природа, за да смятам, че обществото ще избегне катаклизма. В следващите 10 години трябва да успеем да убедим хората да променят начина си на живот - да изолираме жилищата си и да използваме колата, за да отидем през уикенда до Рила, но не и всеки ден до службата. Вместо това имаме обществен транспорт или може да ходим повече пеш. Въпреки всичко аз съм позитивно настроен. Давам за пример Швеция, която

намалява емисиите въглероден диоксид и въпреки това става по-богата

За разлика от САЩ, които продължават и да забогатяват, и да отделят парникови газове”, обяснява Рено. В подкрепа на думите му е и статистиката, че докато в България например емисиите на парникови газове са около10 т на човек, в Щатите те са 30-40 т. В повечето европейски страни са 20 и надолу.
Що се отнася до предстоящата конференция в Копенхаген, чиято амбициозна цел е приемането на международен договор, който да замести този от Киото, Рено смята, че консенсус между развитите и развиващите се страни е възможен въпреки намесените икономически интереси. “В случая на САЩ решението за Киото се вземаше не от Белия дом, а от петролните лобита. Сега надеждата е, че Обама променя положението. Така че имам вяра в Копенхаген. Много хора в началото критикуваха Киото, че за нищо не е послужил, че има много ограничени цели. Добре, ами ако не беше Киото, къде щяхме да сме сега? Надявам се, че в Копенхаген ще се поставят основите на една нова енергийна политика, чиято цел е затопляне с не повече от 2 градуса до края на века. Не трябва да си създаваме илюзии, няма да стане лесно. Но щом се задвижи машината, вече има надежда!”



  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Възкръсването на езичниците


В треторазредната фантастика друидите или практикуват окултни човешки жертвоприношения, или са магически войни. В реалността те живеят в Англия и се събират край Стоунхендж


За християните двата най-големи празника без съмнение са Коледа и Великден. За евреите - Йом Кипур и Рош Хашана. А за мюсюлманите - Рамадан и Курбан байрам. Ако си друид обаче най-вероятно четири пъти в годината посрещаш изгрева на слънцето насред Стоунхендж. По време на пролетното и есенното равноденствие, както и на лятното и зимното слънцестоене древният монумент се оживява от множество мистични хора с бели роби, цветя в косите и жезъли и дайрета в ръце, които са дошли да почерпят сили от това магическо място и да затвърдят връзката си с природата.
В древността друидите били жреци в келтската култура и се смятали за едни от най-мъдрите и уважавани членове на обществото. Практикували мистицизъм, ясновидство и магьосничество. Получавали силата си от енергията на Земята и можели да изцеляват нелечими болести. Друидизмът датира отпреди хилядолетия във Великобритания, но с настъпването на християнството постепенно замира. Ренесансът му започва през 18 век под формата на различни друидски ордени.
Днес друидите твърдят, че

интересът към езичеството сред британците

никога не е бил по-голям отколкото в момента, когато хората от 21 век започват да преоткриват древната им мъдрост.
„Докато християнството се опира на идеята, че ще бъдеш възнаграден след смъртта, друидите живеят дните си пълноценно тук и сега”, твърди жрицата Морган Адамс, която практикува шаманство, за да се свързва с духове.
„Когато през 80-те години на миналия век от католик станах друид, това беше смятано за изключително странно. Не бе нещо, което ще посмееш да кажеш в работата си. Но днес, когато обясня, че почитам природата, околните проявяват интерес. Питат ме как да отпразнуват равноденствието”, обяснява Крис Търнър пред в. „Вашингтон пост”.
За възраждането на старата религия пише и сп. „Икономист”. Изданието припомня, че миналата година бе основана официална асоциация на полицаите езичници, като вече има подобни организации и за полицаите мюсюлмани и сикхи. Това е поредната стъпка, която друидите и останалите езичници предприемат, за да започнат да бъдат възприемани насериозно, коментира „Икономист” и допълва, че във Великобритания на затворниците езичници е позволено да притежават религиозни символи, като например жезъл. От 2006 г. пък в съдилищата за тях има специална клетва. Освен това в интернет е пълно с форуми, в които всеки друид може на воля да обсъжда как британските закони за неприлично излагане на публично място са пречка пред онези, които предпочитат

да не ограничават тялото си с дрехи

Никой не знае точният брой на езичниците в Обединеното кралство, тъй като те представляват разнородна смесица от поклонници на всевъзможни предхристиянски божества, както и от вещици и спиритуалисти с афинитет към природните красоти. На последното преброяване на населението през 2001 г. 31 000 души на Острова са се определили като езичниици. В действителност обаче според членове на друидските ордени в страната има между 120 000 – 200 000 езичници, от които 10 000 друиди и 6000 вещици. Това нарежда езичниците между будистите и евреите, които са съответно шестата и петата по-големина религиозни групи във Великобритания. Причината толкова хора да не афишират в какво вярват е, че се страхуват от подигравки или пък, че пристрастията им към пентаграми и езически символи може да бъдат изтълкувани като почитане на дявола. Предполага се, че много от определилите се на преброяването като „рицари джедаи”, всъщност са езичници под прикритие. Говори се, че такъв е бил и поетът Пърси Биш Шели, който имал олтар на бог Пан.
Предпочитано място за друидските ритуали са хилядолетните каменни кръгове, разпръснати из Великобритания. Разбира се най-голям интерес предизвиква Стоунхендж. И тази година на 20 март хиляди друиди, вещици, магьосници, туристи и обикновени зяпачи отпразнуваха изравняването на деня с нощта в кръговете на уникалното съоръжение. Те танцуваха босоноги под звуците на гайди и тъпани, палеха факли, жонглираха, въртяха обръчи, развяваха розови коси и огърлици от листа или просто се опитваха да се стоплят в студената утрин под одеяла и с чаши кафе. Само четири пъти в годината на множеството е позволен пълен достъп до камъните. През останалото време Стоунхендж се разглежда от разстояние, тъй като несекващите тълпи от туристи неизбежно са увредили древния комплекс.




Досие

- „Друид” произлиза от келтската дума за дъб.
- Друидите вярват в прераждането.
- Твърдят, че вече от почти 800 години честват лятното слънцестоене на Стоунхендж.
- Почитат земята, мира, красотата, справедливостта, митовете и историите, дърветата, камъните, животните, слънцето, луната, звездите, живота.
- В момента във Великобритания има 12 основни друидски ордена.




Друидите и жертвопринушенията

Един от широкозастъпените митове за друидите е, че въпреки цялата си любов към природата в миналото са извършвали човешки жертвопринушения. Върховният вожд на Ордена на бардовете, оватите и друидите Филип Кар-Гом допуска такава възможност, макар да няма изчерпателни доказателства. Той по-скоро предполага, че ролята на друидите е била подобна на тази на свещениците, присъстващи на екзекуциите на престъпници. Орденът на бардовете, оватите и друидите е една от най-големите неодруидически организации, която възражда келтските религиозни традиции в съвремието. В нея членуват хора от цял свят. Кар-Гом е писател, има степен по психология, изнася лекции и води курсове. Вожд е на ордена вече над 20 години.




Какво е Стоунхендж

- Най-известният праисторически обект в Европа.
- Построен преди 5000 години насред полята на южна Англия от астрономи от каменния век с обезпокоително напреднали познания за движението на небесните тела.
- Външният кръгъл насип и ровът са изградени около 3000 г. пр. Хр., а вътрешният кръг от големи гранитни камъни е прибавен 1000 години по-късно.
- Кръговете са направени от каменни блокове, някои от които са с тегло 25-45 т. Във вътрешността на градежа има олтарен камък.
- Разположен е на около 12 км от Солсбъри.
- Предназначението му си остава загадка. Теориите варират от градски съвет и гробище през храм до древна астрономическа обсерватория.
- Посещаван е от 800 000 туристи всяка година.
- Обявен е от ЮНЕСКО за паметник на световното културно наследство.




  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Къде е млякото?


Току-що издоено то се доставя в стъклени бутилки направо пред портата като едно време. Лучен разтвор пък пази зеленчуците от вредители. Това са част от екстрите на локалното органично фермерство - екологична и зравословна алтернатива на полуфабрикатите



Изправени пред все по-явните последици от климатичните промени, развити и развиващи се страни от години сблъскват позиции в един сложен дебат – можеш ли от позицията на богата икономика да забраниш на една бедна държава да се стреми към благополучие. Ако й позволиш да се развива обаче, тя неизбежно ще замърсява, което ще доведе до по-нататъшна деградация на природата. Затова и силен довод на набиращите икономическа мощ нации е „Когато вие цапахте, никой не ви спираше”.
Един от възможните отговори на този колкото екологичен, толкова и морален въпрос предлага Северен Астън - китно селце в околностите на Оксфорд. Жителите му се занимават с едно напоследък модерно начинание, а именно локално органично фермерство. Тук всичко до най-малкия детайл - от посаждането през отглеждането до доставката - е замислено екологично и отделя възможно най-малко въглероден двуокис. По пасищата на местната ферма свободно хрупат детелина 15 крави. Те са отглеждани на площ, на която иначе могат да се държат в клетки 100 добичета и само да им се сипва фураж. Току-що издоено, млякото минава през пастьоризатор и се сипва в стъклени бутилки за многократна употреба без етикети и с капачки, които

могат да се рециклират


След което на колело се доставят до прага на клиента.
Целта на т. нар. микрофермерство, което отскоро се разпространява на Острова, е да обслужва хората от близкия регион, без да се замърсява излишно заради транспортирането на стоката. И ако това да пият мляко с гъст каймак не би трогнало нашите баби, то днес е лукс, от който се възползват богатите.
Фермата в Северен Астън предлага и органични зеленчуци. Те са подхранвани изцяло с натурални торове, пакетирани са в минимум опаковки и придават изцяло друго измерение на понятието пресни, тъй като често са набрани в деня на доставката. Под навеса близо до краварника са подредени картонени кутии с имената на клиентите, в които всяка седмица се нареждат свежи чушки, краставици, моркови и други зеленчуци според сезона. Това си има и недостатъци.
“Не можеш да искаш домати през април. Вижте ги, едва са покарали от земята”, сочи рехавите зелени стръкчета в парника собственикът на фермата Мат Форд. И обяснява, че ако искаш домати през пролетта, ти ги карат от другия край на света. А това противоречи на цялата идея на локалното органично земеделие. Причината е, че при транспортирането на стоките се отделят огромни количества въглероден двуокис в атмосферата, особено ако превозът е със самолет. Освен това за да запазят приличен търговски вид след седмици по корабни трюмове и влажни складове, плодовете и зеленчуците са наблъскани с какви ли не химикали
Бразилски пуйки, гръцки ябълки, полски картофи … Изчисленията сочат, че храната на коледната ни трапеза е пропътувала близо 50 хил. км, преди да стигне до чиниите ни. Според икономиста Е. Ф. Шумахер, автор на известната книга „Малкото е красиво”, локализацията е отговор на глобализацията и

опит за нейното “озеленяване”

Регионалното органично производство освен екологично и здравословно, създава работни места, съкращава ненужния транспорт и дава рамо на местната икономика. Това връщане към корените става без използването на каквито и да било пестициди. В борбата с вредителите Мат и неговите служители прибягват до всякакви хитроумни трикове. Пръскат доматите с лучен разтвор за “заблуда на противника”. Не плевят буйните треви и храсталаци около лехите, защото те са естествена бариера срещу гадинките. Не отглеждат едни и същи зеленчуци на едно място, а ги въртят в различни краища на градината.
Мат не крие, че се е захванал със скъпо начинание. Но и клиентите му са

хора с високи доходи

За една неголяма кутия с няколко зеленчука се плаща в пъти повече, отколкото в близкия супермаркет, където срещу два-три паунда можеш да купиш килограм грозде. Преди да подхване бизнеса си селото било замряло. Започнал с 3 крави преди няколко години и постепенно се разширил. Убеден е, че трябва да се стремим да пазаруваме локално, а когато това е невъзможно - като например с кафето – да купуваме т.нар. феъртрейд продукти. Това са стоки, за които на производителя – обикновено страна от Третия свят – е заплатено честно и справедливо.
Фермерът смята да организира готварски курсове, на които клиентите да се научат как сами да приготвят пресните зеленчуци, вместо да посягат към полуфабрикатите. С реализирането на плана се е заела жена му Луси. Спокойно може да се каже, че двамата с Мат са тематично семейство, тъй като тя преподава екология в университета и всеки ден пътува до Оксфорд. Двете им червенобузи дечица пък за разлика от своите връстници знаят, че млякото в картонени кутии не е продукт на Кока-Кола.
На изпроводяк Мат черпи с овесени бисквити и, разбира се, с чаша мляко. Само една глътка събужда спомени от времето, когато то беше без цял списък с „Е”-та и консерванти и се разваляше много по-бързо.



  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Голият готвач вталява американците


След като излезе на нож на цялата фаст фууд култура в Англия, култовият майстор-готвач Джейм Оливър подлага на диета и Щатите



Той е явление. Голият готвач, алтернативният кулинарен идол, Хари Потър на рецептите, британският Иван Звездев, шоузвездата с престилка. Джейми Оливър е всичко това и много повече. Готвил е за Тони Блеър, Барак Обама и срещата на Г-20 в Лондон, седял е на масата на кралицата, подвизава се в топ 10 на мъжете на десетилетието и е приготвял салата на задната седалка на бясно караща кола. С рижия чар на принц Хари и държание на типичен британски нехранимайко известният майстор-готвач покори първо Англия, после света. Той е навсякъде – води нестандартни кулинарни тв поредици, държи верига ресторанти, участва в лайв шоу програми със спецефекти като на рок концерт, издава готварски книги, има собствено списание, списва колонка в “Таймс” и рекламира всичко от супермаркети до незалепващи тигани. Джейми превърна гастрономията в шоу. Извади рецептите от дебелите настолни книги и

разби на пух и прах кулинарните канони

По вероятно е да го видите как небрежно кълца подправки в ритъма на любимата си брит-поп банда, отколкото с традиционната готварска шапка. Той умело балансира между спецификите на италианската, френската и индийската кухня. Завършил е едно от най-добрите училища по готварство на Острова и е специализирал във Франция. Най-новият му проект пък предвижда да подложи на диета братята американци. Джейми Оливър има фенове и у нас, които си обменят негови рецепти във форумите.
Отварянето на новото му заведение в Оксфорд от веригата италиански ресторанти предизвика истерия, сравнима само с гостуването на някоя попикона. Опашката за резервации с дни се точеше покрай витрината, аранжирана с бутове и свежи подправки.
Вече 34-годишен, женен с три дъщери и богатство на стойност 65 млн. долара Джейми признава, че първоначално всичко започва на шега. Преди десетина години в заведението, в което работи идват да снимат телевизионно предаване. Участието на рошавия устат хлапак е така впечатляващо, че на другия ден му се обаждат от пет продуцентски компании с предложение за собствено готварско шоу. Отначало Джейми си мисли, че всичко е скалъпен от неговите приятели майтап. Предаването „Голият готвач” по британския Channel 4 обаче става абсолютен хит. В него, разбира се, Оливър

не готви без дрехи

Заглавието идва от правилото му да „разсъблича” сложните рецепти на „висшата кухня” до същността им, така че да са разбираеми за любителите-готвачи. Той кълца, разбърква, пасира и прави кулинарни вълшебства. С лесните си рецепти, овкусени с ароматни подправки и подложени на прости процеси на термична обработка, Джейми заклеймява полуфабрикатите на големите супермаркети. Основната му цел е да докаже, че не е нужно ястието да се доукрасява с излишни добавки или да се купуват високотехнологични джажди, за да се получи добър резултат. Една риба, опечена във вестник например, също може да те накара да си оближеш пръстите. Продуктите може да са простички и леснодостъпни. Достатъчно е да са пресни и екологични. Мотото му „Максимален вкус с минимални усилия” връща британците към удоволствието от домашно приготвената храна.
Джейми винаги е готов да покаже, че блюдата може да се приготвят бързо и някак помежду другото за една песен време. В едно кулинарно шоу той готви, докато припява песента за агнешкото къри. А публиката в студиото тананика заедно с него и пляска, следеейки възхитено всяко негово движение - сякаш прави заклинания над тигана. Щипка сол, капка зехтин и воала - магията е готова! И докато оставя манджата да къкри, Джейми отива в другия край на сцената да поблъска на барабаните си точно навреме за припева как всичко е лесно, когато готвиш от сърце.
В предаването си „Голият готвач” пък той обикаля кварталните бакали и касапи с очуканата си Vespa и пълни

книжни кесии със свежи и автентични продукти

които изравя с вещината на златотърсач от уличните сергии. След което разиграва истински етюди при приготовлението на блюдата. И то с толкова ентусиазъм и импровизация, че, независимо дали прави шоколадова салата от мандарини или сочен стек, стимулира у всеки желание да изтича към печката. Критиците му обаче го наричат кулинарен вандал, който безчинства в светая светих на гастрономията.
Джейми Оливър не спря до тук, а тръгна на истински кръстоносен поход срещу фаст фууд индустрията. Той премести нос от тенджерите към храната в училищата и обяви, че е нездравословна. Кулинарният реформатор превърна обедът на подрастващите в точка номер едно от политическия дневен ред и поде гастрономическа революция срещу хамбургера. Лично британската кралица му възложи да изготви школското меню, като промени хранителната култура на децата и върне плодовете и зеленчуците в чиниите им. „Трябваше да докажа, че мога да приготвя питателен обяд за 37 пенса, или цената на пакетче чипс. Нямах и представа, че кампанията ми ще получи такава масивна подкрепа от родители, учители, деца и дори някои правителства по света”, признава любимият готвач на британците. Някои обаче се противопоставят. Родители на ученици от южен Йоркшир демонстративно им хвърлят “джънк фууд” (боклучава храна) през оградата на училището. Те даже твърдят, че манджите му са отвратителни и че “храната е по-евтина и по-добра в местните лавки за бързо хранене.”
Сред бъдещите начинания на Джейми Оливър е верига ресторанти в Азия, както и квартални супермаркети, които ще предлагат гурме деликатеси, уроци по готварство и възможност сам на място да си стъкмиш вечеря от нарязани предварително продукти, а за теб остава само да я опечеш вкъщи. След като показа на англичаните как да готвят, сега Джейми е решил да пренесе мисията си против бургерите на американска земя. За най-новото си тв реалити, което ще се излъчва по АВС през 2010 г., той тръгна на роуд трип с последна спирка Хънтингтън, Западна Вирджиния. Според статистиката градът е обявен за “най-дебелия” в Щатите с всеки пети страдащ от сърдечни проблеми, а половината жители нямат нито един естествен зъб заради тоновете захар, които поглъщат. Там известният майстор-готвач ще учи деца и възрастни как да готвят здравословно и икономично у дома, вместо да посягат към пърженото и преработените храни. Подобно нещо той направи вече в родината си, където създаде обществен център, в който средностатистическата домакиня научава, че

да се яде правилно не е лукс

“Отначало те си мислеха, че домашно приготвените ястия са за снобите. Някои от хората дори нямаха кухненска маса, а хапваха на крак в някоя закусвалня”, обяснява Джейми.
Благотворителните му изяви не свършват до тук. През 2002 г. той отвори ресторанта “Фифтийн” в Лондон, в който всяка година обучава 15 младежи с беден произход (някои от които с криминални досиета или бивши наркомани) в тънкостите на занаята. Досега програмата са завършили 159 души, а сред гостите на ресторанта са били Брад Пит и Бил Клинтън. Когато започва начинанието си обеч Джейми ипотекира къщата си без знанието на съпругата си. Оттогава идеята се е мултиплицирала в Холандия и Австралия.
Роден в Есекс в семейство на собственик на пъб, бъдещият бритаски топготвач страда от хиперактивност и дислексия. В клас го късат по всеки предмет с изключение на Изкуства и Геология. Едва 6-годишен започва да помага в семейното заведение. На 13 рамо до рамо с главния готвач приготвя между 100 и 120 ястия в неделя вечер. Напуска училище на 16 и се заклева, че никога повече няма да докосне книга. А сега е горд автор на 14 готварски книги, от които е продал 24 млн. в 56 страни от цял свят ...



  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Наричайте го Дейв


Вероятният бъдещ британски премиер Дейвид Камерън налага състрадателения консерватизъм с приятелско лице



Харизматичен, прекалено елитарен, златното момче на торите, позьор - мненията за лидера на британската Консервативна партия Дейвид Камерън варират в двете крайности. Едно обаче е сигурно - той успя да изтупа увехтелия имидж на съпартийците си и, както „Нюзуик" писа, вече отново е модерно да си консерватор. Сочен за вероятния следващ британски премиер, Камерън е на път да върне торите на власт след 13 години в опозиция. Крайната дата, до която министър-председателят Гордън Браун трябва да насрочи парламентарния вот, е 3 юни. Тогава 43-годишният лидер на консерваторите ще се изправи срещу крайно непопулярния Браун и правителство, натрупало доста негативи по време на дългото си управление.
"Тайм" го нарече "политическо чудо", което израства с невероятна бързина от нов член на парламента през 2001 г. до водещия пост в своята партия само 4 години по-късно. Въпреки това Камерън се държи със самочувствието на ветеран. Той е потомствен аристократ консерватор с доста депутати в семейството. За всички, които си спомнят неприязънта спрямо торите, изстреляла „новите лейбъристи" на Блеър на върха през 1997 г. и задържала ги на власт досега, е очевидно, че в страната се случват дълбоки политически и социални промени. Особено ако се вземе предвид старата антипатия между английската нисша класа и представителите на излъсканите среди, какъвто е Камерън. Той е и със синя кръв - пряк потомък е на крал Уилям IV.
Камерън познава отлично пиар изкуството и е обигран пред медиите. Първоначално - след университета, става съветник при торите. Но тъй като знае, че за да бъде избран за депутат, трябва да поработи в частния сектор, през 1994 г. подава оставка и отива в медийната група "Карлтън". Там в продължение на 7 г. е директор за връзки с обществеността. Научава медийните тънкости, които по-късно ще използва в политическата си кариера. Днес той редовно поства материали във видеоблог, в който може се видят интимни моменти от семейния му живот. Въпреки това постоянно излагане в публичното пространство Камерън си остава енигма. Съавторът на биографията му "Камерън: Издигането на новия консерватор" Франсис Елиът 18 месеца проучва личността му, но още го намира за загадъчен: "Като стъкло е - гладък, студен, толкова полиран, че забравяш за съществуването на бариерата, докато не се сблъскаш с нея."
Но какво се крие зад лъскавата фасада? "През изминалите десетилетия видяхме различни лидери, които бяха добри в различни неща. Дейвид притежава ключовите характеристики. Добър е в парламента, добър е по телевизията, много е добър в политиката и дипломацията. Просто няма празно", смята съпартиецът му Дейвид Дейвис.
Амбициозен, красноречив оратор, фотогеничен, с безупречно потекло и външен вид - Камерън има всичко. Охолното му детство като син на заможен борсов посредник и образованието в най-елитните британски учебни заведения - колежа "Итън" и университета "Оксфорд", са основата на свръхскоростното му изкачване в политиката.
Още след избирането му начело на партията преди 4 г. моментално бе направена алюзията с вечно чаровния Тони Блеър, който обнови лейбъристите и им спечели мнозинство в три поредни парламента. Камерън е онова за консерваторите, което бе младият Блеър за „новите лейбъристи". Бившият премиер пренасочи партията си от ляво на дясно, докато бъдещият премиер преориентира своята от дясно на ляво. Въпреки че нарича себе си „либерален консерватор", чиято цел е да направи партията по-привлекателна за младите, Камерън не се притеснява да се възхищава от Маргарет Тачър. Той се определя като нейн голям фен, но се съмнява това да го прави тачърист.
Обещава да ограничи бедността, да направи икономиката по-екологична, да реформира здравеопазването и социалната система. Все трудни задачи, тъй като рецесията във Великобритания може и да свърши в края на миналата година, но с това не изчезват двата големи проблема - рекорден бюджетен дефицит и най-бързо нарастващият държавен дълг сред развитите страни. Така че на следващото правителство ще се наложи да орязва разходите и да увеличава данъците.
Съпругата на Камерън - Саманта, е сочена като една от причините той да е по-близо до масите. Въпреки че е дъщеря на баронет, според колегите й тя е много земна и доста либерална. Свързва съпруга си с хора, които той не би срещнал иначе, и го "очовечава". Все пак
Камерън не се отрича от произхода си. Според издателя на сп. Total Politics обаче това вече не е политическа спънка: "Много хора харесват факта, че Камерън е лъскав. Те мислят, че е подходящ да управлява."
Камерън често е атакуван, че управлението му ще задълбочи бедността. Възможно ли е някой, който е израснал в изобилие, да разбере нуждите на бедните и на аутсайдерите? Лидерът на торите отговаря на въпроса с видимо раздразнение: "Нямам това отношение към живота, че може да те е грижа за нещо само ако си го преживял. Не можеш да се поставиш в обувките на всички."
Една лична трагедия според анализаторите тласка разбиранията на Камерън към кредото му за "по-състрадателен консерватизъм", загрижен за социалните въпроси. Това е раждането и преждевременната смърт на първородния му син Айвън. Детето страда от церебрална парализа и епилепсия и се нуждае от непрекъснати грижи. Постоянното посещение на болници, често пъти и посред нощ, запознава семейство Камерън отблизо с държавното здравеопазване и социалните служби. "Дейвид и Саманта много обичаха Айвън. Имаше дни, в които Дейвид идваше на работа, след като бе стоял цяла нощ в болницата", разказват близки до семейството пред "Тайм". Камерън оборудва дома си в Нотинг Хил като медицински център за нуждите на Айвън с асансьор, стая за бавачка и друго помещение, в което синът му да прекарва повече време в игри с братчето и сестричето си - Нанси и Артър, които сега са на 6 и 3 години. Семейство Камерън никога не са крили състоянието на сина си и Дейвид често е засичан с него по улиците. През февруари 2009 г. детето умира на 6-годишна възраст.
Когато Камерън изяви желание да поеме лидерството над торите, състраданието и емпатията бяха качества, които не се свързваха с консервативната партия. Той обаче предпочете да не крие произхода си, както и акцента си на представител на висшата класа. И това се оказа печеливш ход, тъй като за първи път от много време насам направи консерваторите избираеми. Някои от ходовете му обаче му спечелиха недоволството на традиционалистите, които го обвиниха, че е предал консерваторските ценности.
Настроенията в обществото в момента се обединяват около мотото "всеки друг, само не и Гордън Браун". Въпреки че настоящият премир е добър финансист, той е скучен и някак сив. Освен това хората са се уморили от изхабеното от 13 години във властта лейбъристко правителство. А това е добре дошло за торите.
"Малцина са премиерите ни, които са били интелектуално способни като Дейвид", казва за бившия си възпитаник професорът по икономика от "Оксфорд" Питър Синклер. По-различен е погледът на един от неговите близки колеги: "Той е амбициозен, със състезателен дух, има елемент на егоизъм - всички онези неща, които са важни, ако ще ставаш премиер. Също и безскрупулен. Той е роден лидер."
"Време е за промяна! Промяна, на която можете да се доверите!" - е мотото на Камерън, което поразително прилича на "паролата" на Барак Обама. Преди време консерваторът се описа като "наследник на Блеър" и хвърли в паника хардлайнерите в партията си, които заподозряха, че неговият вариант на консервативизъм е опасно либерален. Камерън побърза да се поправи, като обясни, че "политиците трябва да се стремят да научат какво е било преди тях". А това включва както силните, така и слабите страни на предшественика. Що се отнася до връзките с Вашингтон, Камерън категорично се противопоставя на липсата на баланс: "Блеър беше по-скоро новият приятел, който казва това, което искаш да чуеш. Докато Великобритания трябва да бъде най-добрият приятел, който казва това, което трябва да чуеш."
В епоха, когато глобалното затопляне става изключително важна тема, Камерън се представя за по-екологичен от лейбъристите. Той призовава: „Гласувайте за синьото, станете зелени."
На европейски терен личността на Камерън предизвиква противоречиви реакции. Ярката външнополитическа характеристика на неговия курс е евроскептицизмът. Торите ясно заявиха това, като напуснаха Европейската народна партия и създадоха своя собствена консервативна група в Европейския парламент. В нея са обединени доста спорни фигури с дясна и анти-ЕС ориентация, някои от които са обвинявани в ксенофобия и хомофобия. Там място намери и Яне Янев. Евроскептицизмът на британските консеравтори без съмнение ще доведе до търкания с Ангела Меркел и Никола Саркози (и двамата от ЕНП).
Критиците на Камерън често го обвиняват, че няма ясна платформа, а разчита на мъгляви и общи фрази. Като студент в "Оксфорд" заедно с кмета на Лондон Борис Джонсън той е бил член на обществото Bullingdon Club, което има репутация на здрави пиячи и хулигани. За Камерън се твърди, че прекалено много разчита на имиджа - на конференция на консерваторите от 2006 г. камерите го улавят с четири различни костюма в рамките на няколко часа. Някои го наричт „Дейв хамелеона", защото би нагодил позициите си спрямо очакванията на публиката, и го обвиняват, че е превърнал торите в свой пиар проект. Често иронизират популизма му с фразата „Наричайте ме Дейв" - препратка към любимото на Блеър „Наричайте ме Тони", с което лейбъристите победиха през 1997 г. „Зелената ориентация" на Камерън пък бе отчасти развенчана, след като фоторепортери запечатаха как той може и да стига с колело до работата си, но е следван от своя автомобил, който транспортира всичките му документи. Противниците на Камерън му натякват още, че в политиката той се е обградил с приятелите си от снобския колеж „Итън", които нямат представа как живеят обикновените хора. „Сънди таймс" пита дали лидерът на торите ще успее да представлява цяла Великобритания с толкова скъсен мироглед. Огромният предизборен постер на Камерън пък е обект на подигравки, че лицето му е изгладено с фотошоп до степен, в която вече не е реално. А слоганът на плаката е използван за разнообразни каламбури, някои от които са: „Торите - правителство на богатите за богатите", „Камерън: Някои от най-добрите ми приятели са бедни", „Не можем да продължаваме така - Гордън Браун е грозен, а аз съм богат и красив", „Спокойно, с моите приятели от "Итън" ще ви разкажем играта" и др.
Атаките срещу Камерън вече дават резултат. След като месеци наред торите се радваха на отлична преднина пред лейбъристите, в началото на януари анкета на YouGov отчете, че разликата се е заковала на 10% (40% за консерваторите и 30% за лейбъристите). Вече се прокрадват и прогнози за едва достигнато парламентарно мнозинство или дори правителство на малцинството. Още малко търпение - и най-късно до юни ще узнаем дали следващите епизоди от сериала "Наричайте ме Дейв" няма да вървят вече от "Даунинг стрийт" 10.



  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Отвъд историята за Алиса



В приказката за окъснелия бял заек на Луис Карол има нещо далеч по-странно от безсмисленото бръщолевене на Лудия шапкар






Още преди да хлътне в заешката дупка, да се самопокани на чаеното парти на Шапкаря и да напълни световните киносалони във версията на режисьора Тим Бъртън, Алиса си купувала бонбони от тясно магазинче в самия център на Оксфорд. Става въпрос за истинската Алис Лидъл, послужила за прототип на писателя Луис Карол за неговата "Алиса в Страната на чудесата". Малката Алис била редовна посетителка в червеното магазинче, сбутано между две сгради, което днес е любимо място за туристите. Те се изсипват на тумби, снимат се за спомен пред витрината и хлътват вътре. По дървените лавици са наредени чаени сервизи, буркани със сладко, стенни часовници във формата на Кралицата на сърцата, пухени възглавници с физиономиите на Туидълди и Туидълдъм, както и всякакви сувенири с героите от книгата - от копчета за ръкавели до магнити за хладилник. Голям интерес предизвикват колекционерските издания на "Алиса в Страната на чудесата" с оригинални илюстрации от автора, както и стъклените бонбони, с които е разваляла млечните си зъби Алис Лидъл.
Баща й бил ректор на прочутия оксфордски колеж "Крайст Чърч", който извисява назъбени кули на отсрещната страна на улицата. Писателят Луис Карол, чието истинско име е Чарлз Доджсън, преподавал там математика и така се запознал с невръстната си муза. Странностите около историята обаче далеч не се изчерпват с димящата с наргиле гъсеница и яйцеподобния Хъмпти-Дъмпти. И докато обвиненията, че Доджсън всъщност е бил Джак Изкормвача, се отхвърлят от историците като абсолютна измислица, а за предположенията, че е „подхранвал" шантавото си въображение с опиум и халюциногенни гъби, липсват доказателства, то частта с

прекалената му предразположеност към малки момиченца

е трудна за опровергаване. Според популярната история Доджсън бил срамежлив ерген, който предпочитал компанията на децата пред тази на възрастните. Често е описван като скован и несръчен. Освен това заеквал, което се отразявало на социалните му контакти. Този дефект обаче се проявявал, само когато общувал с хора на своята възраст, а пред деца се отпускал и говорел гладко и заразително. В живота си писателят не полагал особени усилия, но бил изключително надарен и успехът идвал лесно. Първоначално учил в “Крайст чърч”, след което бил поканен за преподавател. Макар и да споделял, че не е особено щастлив в колежа, той остава там до смъртта си.
Доджсън често отивал на пикници покрай брега на Темза с любимката си Алис и двете й сестри Лорина и Едит и за да ги забавлява, им разказвал всевъзможни измислици. Така един слънчев ден, докато плували с лодка по течението, се родила историята за Алиса, Белия заек и Чешърския котарак. Писателят населява приказката с животните, които се срещат в обширния парк зад колежа. По настояване на Алис Доджсън записал историята и й подарил ръкописа, украсен с рисунки от самия него, през ноември 1864 г. Историята първоначално озаглавил "Приключенията на Алиса под земята", но името било сменено по-късно, когато решил да я издаде. Алис Лидъл пази книгата почти до смъртта си, докато накрая, притисната от парични проблеми, я продава.
Мистериозното прекъсване на отношенията на семейство Лидъл с Доджсън, когато Алис става на 11 години, подхранва спекулациите за истинския характер на чувствата на Доджсън към нея. Приятелството на писателя с малки момиченца, както и незаинтересуваността му към зрели жени (той никога не се е женил и няма деца) раждат версията, че е бил педофил. Много негови биографи градят творбите си върху това твърдение, макар и да признават, че Доджсън умишлено е потискал чувствата си и доброволно се е обрекъл на сексуално въздържание. Освен като писател и математик Доджсън се проявява и като талантлив фотограф. Значителна част от снимките му са посветени на култа му към малките момиченца, някои от които снима голи.
„Винаги съм го наричал Луис Карол Карол, защото той е бил първият Хумберт Хумберт. Виждали ли сте неговите фотографии ...?" Това казва Владимир Набоков в интервю за Vogue от декември 1966 г., намеквайки за

връзка между Доджсън и любителя на нимфетки Хумберт Хумберт

от собствената му „Лолита".
Наскоро британската преса писа за кореспонденция между Доджсън и Алис Лидъл, когато тя вече е на 25 г. В писмо до нея авторът признава за афинитета си към деца, и то не към момченца, а към момиченца. Той определя това като абсолютно невинно и защитава правото си да ги снима, разбира се, с позволението на техните майки. Според него те нямали нужда от дрехи, тъй като били съвършени, за разлика от момчетата, на които дрехите им стоели на място.
Доджсън никога не е криел специалното си отношение към своите, както ги нарича, „деца-приятели". Тезата, че поривите на автора са чисто естетически и лишени от еротизъм, защитават някои изследователи, обединили усилия да развенчаят "Мита за Карол". Според тях е грешка да възприемаме тогавашната епоха през погледа на съвременния човек. Във викторианска Англия момиченцата до 14 години се смятали за асексуални и в такъв случай дружбата на Доджсън от гледна точка на тогавашния морал би могла да бъде напълно в реда на нещата. По онова време детската голота била израз на невинност и често с подобни картинки били украсявани коледните картички. Теорията за платоничното преклонение на Доджсън се подкрепя и от това, че никое дете не е казало нищо лошо за него. Дори напротив, спомените им от писателя до един са все хубави. Някои от тези "деца-приятели" на Доджсън пък били тийнейджърки и дори над 20-годишни. Съществуват и теории, че семейството на писателя се престарало в опитите си да скрие доказателствата за извънбрачните му афери с цел да запази репутацията му. Но така, търсейки внушението за непорочността на човек "недокоснат от сексуални желания", постигнали тъкмо обратния ефект.
Според други изследователи обаче тезата, че модерните умове от XXI век опорочават „Страната на чудесата", е наивна. Писатели като Дерек Хъдсън и Р.Л. Грийн не твърдят със сигурност, че Доджсън е педофил, но наблягат на липсата му на интерес към света на големите и очарованието му от света на малките. Те стигат до заключението, че вероятно авторът е чувствал далеч повече неща, отколкото е признавал пред самия себе си.

"Става все по-любопитно и по-любопитно"

- както би казала самата Алиса, когато в историята се намесват откъснати страници от дневници, липсващи цели тетрадки и необяснимо чувство за вина. Именно това чувство отказва Доджсън от намерението да стане свещеник. Мистерията се доуплита от изчезналите поне 4 от общо 13-те дневника на Доджсън, както и от 7 други страници, откъснати от неизвестна ръка. Повечето изследователи предполагат, че са замесени членове на семейството, които искали да опазят неопетнено фамилното име. Факт е, че никой от братята и сестрите на Доджсън не проговаря за него извън тесния вътрешен кръг. Версията за една от липсващите страници - тази от 27 юни 1863 г., е особено популярна. Според нея на този ден Доджсън предложил брак на 11-годишната тогава Алис Лидъл. Няма обаче достатъчно доказателства в подкрепа на това твърдение. Съществуват и спекулации, че охладнелите взаимоотношения между семейство Лидъл и Доджсън, не са заради Алиса, а заради предполагаема връзка на писателя с гувернантката на децата, както и с по-голямата сестра Лорина.
"Дали има нещо нередно в обсебеността на Луис Карол към Алис Лидъл", задава въпроса авторката на книгата "Тя все още ме преследва" Кейти Ройф пред в. "Гардиан". И продължава: "Това, което Доджсън прави като резултат от привличането си, е следното: седи с Алис в лодка насред блестящата река и измисля приказки - колкото по-чудати, толкова по-добре... Неговата неудовлетвореност и отчужденост разцъфтяват в историята за Страната на чудесата. Той канализира привързаността си в създаването на дива и очарователна вселена... Нарича книгата за Алиса "подарък от любов". И защото тази любов е несподелена, защото е невъзможна, ефирна, защото не може да си позволи напълно да я почувства, затова се долавя и този намек за тъга. За мен има благородство в едно такова самоограничаване, което ражда говорещи шахматни фигури и лигава костенурка... Има нещо трогателно в човек, който води най-тежката битка на света - битката със собствените си чувства. Можеш да усетиш копнежа във фотографиите му. Можеш да усетиш самопрезрението в дневниците му. Как е възможно някой да не изпита симпатия към мъж, който пише: "Моля се на Господ да ми даде ново сърце." И едновременно с това въпреки гения и брилянтността си е в плен на това, което вече притежава. Да, той е имал нечисти мисли. Но важното е какво е направил с тях накрая."
Духът на онова, което е направил - а то без съмнение е една от най-магичните приказки изобщо, - може да се усети и днес между назъбените кули на Оксфорд. Ако имате път към града, не пропускайте музея, където пазят джобния часовник на Доджсън. Същият този, който Белият заек поглежда тревожно от време на време, точно преди да изстреля познатото: "О, Божичко, ще закъснея!"...
  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Да разлистиш секънд хенд

Не ме разбирайте погрешно. Обичам книгите. Но не обичам секънд хенд книгите. Няма начин да ме привлекат техните овехтели корици, оръфани подвързии и изгризани от мишки страници. И дума не може да става за някакъв що-годе приличен търговски вид – те обикновено са наблъскани в стари кашони от цитрусови плодове и се продават направо на тротоара с етикет “Две на цената на една”. Миришат на старо, на мухъл, на лошо - един специфичен “аромат”, просмукал се между кориците им от влажните мазета и тавани, в които са държани. При разлистване на петносаните им страници оставаш с чувството, че по пръстите ти е полепнала всичката прах на света. Самата мисъл да приютиш в леглото си за кратко четене преди сън книга, пипана от десетки непознати ръце, е меко казано отблъскваща. И ако това ви се струва пресилено, то обърнете внимание на скорошните изследвания, според които старите книги са източник на какви ли не зарази, бактерии, алергии, асма и бог знае още какво.
Съвсем друго е положението с новата книга. Трудно може да се опише удоволствието да се полуташ из просторни книжарници, където меки килими попиват шума от стъпките, а любезни консултанти кимват усмихнато на клиентите. Можеш да поостанеш, да се позачетеш, без някой да ти виси на главата. За щастие в последните години подобни места започнаха да си завоюват обратно пространствата, които в началото на прехода отстъпиха без бой на базари за дрехи със съмнително качество.
Винаги съм харесвала съчетанието от мирис на ново, на хартия и на мастило при прясно отпечатаната книга. Няма нищо по-примамливо от това да отгръщаш неразлистваните страници и да чувстваш гланца под пръстите си. Чувстваш се почти като откривател. А ако случайно книгата е пакетирана в индивидуална найлонова опаковка, получаваш усещането за нещо луксозно и ценно, специално за теб.
Пък и изобщо не разбирам тази секънд хенд мода. Откакто сме в голямото европейско семейство вече не се говори за вехтории, а за секънд хенд. Подобно на малкото братче доизносваме непотребните вещи на Запада със самочувствието, че сме сключили изгодна сделка. Тук е мястото да вметна, че не говоря за хората, за които втората употреба е финансова необходимост. Иде реч за онези, които могат да си позволят нормални дрехи и пак си купуват секънд хенд, защото било модно. Спомняте ли си каква мания беше това преди няколко години? Не една и две български попзвезди изрично подчертаваха, че минават по червения килим на поредните музикални награди, облечени с-този-толкова-култов секънд хенд тишърт с почти незабележима дупка от цигара на ръкава, завещана от предишния й собственик отвъд океана. Сега, въпреки че трендът позамря, пак има хора, които продължават да пазаруват втора употреба, защото в такива парцалки имало дух.
Но то така се почва – първо с дрехите секънд хенд … И после докато се усетим, вече сме започнали да водим водим секънд хенд лайф, без да имаме право на секънд ченс.

  • Публикувано в сп. "ТЕМА"