петък, 12 март 2010 г.

Богатият Запад и дребните стотинки

Когато в „Отчаяни съпруги” по вина на Сюзън скъпият костюм на съседа й бе съсипан, съпругът й водопроводчик трябваше да му купи нов с цената на няколко месечни заплати. Когато в „Сексът и градът” домакинята на парти накара гостите да се събуят на прага на дома й и в суматохата обувките “Маноло Бланик” на Кари се изгубиха, тя не се поколеба да поиска да й възстановят парите. И ако за нас подобни взаимоотношения може да са странни, то на Запад те са нещо съвсем нормално.

Толкова нормално, колкото например е в Англия да разделите на две сметката в ресторанта, въпреки че мъжът е инициатор на поканата за вечеря. Таксито също се поделя между всички в колата, независмо каква е конфигурацията момичета/момчета. Шофьорите пък, които обикновено са чалмосани индийци, за разлика от българските си колеги не вземат и стотинка бакшиш, без ти да им дадеш. В супермаркета продавачката връща рестото до последното пени. И скоква като опарена след клиенти, които бързат да излязат, без да си приберат касовата бележка или дребните монети. Спомням си как отначало доста ме изненада фактът, че на Острова е нормално да отидеш на рожден ден без подарък, но пък на бара сам си купуваш бирата, с която да кажеш „Наздраве!” на рожденика. Веднъж един приятел, чужд на местния прагматизъм, реши понашему да покаже широката си балканска душа, като поръча в близкия пъб по питие за цялата маса. В отговор двама искрено изненадани немци от мултикултурната ни компания спонтанно изръкопляскаха.

Тогава се сетих за една история, която ми бяха разказвали отпреди, и която до този момент мислех за градска легенда. Става въпрос за българин, който след летен романс с немкиня по родното Черноморие, решил да се премести при нея в Берлин. Само след седмица обаче се върнал с увесен нос и заявил, че тая работа няма да я бъде. “Несъвместивмост в характерите”, отсякъл той. По-късно се разбрало, че тази несъвместимост има обикновено битово измерение. Оказало се, че нашенецът обичал дълго да стои под душа. Докато практичната германка била вманиачена на тема пестене на вода и почвала да тропа по вратата на банята след 5-ата минута. Веднъж след поредното чукане, нашият човек не издържал, стегнал си куфарите и си обрал чукалата.

В трънливия път на междукултурните връзки имах възможност да се убедя от първа ръка. Те бяха румънка и немец - Дениса и Филип. Двамата не биха могли да бъдат по-различни. Тя ми беше съквартирантка, следваше архитектура и тъй като семейството й не беше богато, работеше като промоутър, за да си плаща образованието. Той беше мой колега от университета, родителите му бяха заможни и учеше втора магистратура, без да е работил и ден през живота си. Дениса получаваше малко, но пък с лекота харчеше всичко. Докато Филип въпреки възможностите си, знаеше цената на парите. Споровете им винаги произтичаха от противоположните им разбирания. Тя беше свикнала да я глезят – да я изпращат с такси, да й плащат входа на дискотеката и всичко останало, което по нашите географски ширини се смята за обичайна проява на кавалерство. За него обаче това беше непонятно. Спомням си задоволството на Дениса, когато най-накрая той се научи да й носи цветя, щом излязат на среща. ”Каузата не е загубена”, казваше ми тя. И ми даваше за пример сестра си Симона. Тя била омъжена за шотландец и й отнело немалко време, докато го “порумънчи”.

Различията в народопсихологията изпитах и на свой гръб. Веднъж в претъпканото лондонско метро портмонето ми се разсипа. Успях да събера по-едрите монети, когато видях, че една жълта стотинка се е изтърколила между седалките. “Мис, няма ли да си я вземете”, попита ме възрастна жена. “Не, благодаря”, махнах с ръка. А тя ми отговори “Както решите, парите са си ваши”. И беше напълно права.

  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Докато преброя до три, ще си заспала

Ами ако подсъзнателно ме накара да направя нещо, което не искам? Тази мисъл се въртеше в главата ми през целия път на отиване. „Ще си спомняш всичко”, успокои ме той. Дори не подозирах, колко прав щеше да се окаже.

Гласът му е мек и приятен, докато с отработен тембър нашепва: „Тялото - леко, клепачите - тежки. На главата леко и приятно, мислите красиви. Всяко вдишване отвежда в съня. Дълбоко, дълбоко в хипноза …” Старая се стриктно да следвам указанията му и се съсредоточавам върху мислената права на метър пред мен. Пробвам и да броя от 999 през три назад, както ме е инструктирал, но се обърквам още на 981. Математиката никога не ми е била сила. „А сега може да поискаш да затвориш очи. Да поискаш да затвориш очи!”, повтаря настойчиво той. Аз обаче така съм се вдълбочила в сметките, че дори не съм го чула. Бързо се поправям и стисвам клепачи.

Той е хипнотизатор. Но не някой шарлатанин от Канал 2001. Избрах си го с квалификации и тапии, на визитката му пише психолог и университетски преподавател. Видях го случайно по телевизията и ми стана интересно. Повечето му клиенти били от артистичните среди, идвали да се разтоварят от емоциите. После се разрових из мнения за него по форумите и постепенно се увлякох. А влезе ли ми нещо под кожата, трудно ме оставя на мира. Навсякъде пишеха, че хипнозата отпуска, гони стреса и зарежда с положително настроение. Няма лошо, малко позитивни мисли не са навредили на никого, нали? И ей така, на майтап се озовах пред кабинета му.

А вътре нито намек за нещо спиритическо – няма и помен от свещи или поне тамян. Само приглушена светлина, лавица с книги, дипломи по стената, бюро и най-обикновен кожен стол, в който се предполага, че трябва лесно да потъна в дебрите на съня.

Но ето че стискам безплодно клепачи поне от 30 минути, откакто той обяви, че ще изключи климатика и странният контраст между шум и тишина в стаята щял да стартира в мозъка ми програма хипноза. Проблемът сигурно е в мен. Може би не съм достатъчно настойчива. Ако упорствам, няма как да не стане. Но усещам как вместо мислите да ме отвеждат една крачка надолу в съня, без да искам те летят в посока на жанра, в който да опиша настоящото фиаско. Какво да се прави, успокоява ме това, че всеки си има професионално изкривяване.

Според категоричните му нареждания би трябвало да чувам само неговия глас. Но защо ли тогава така отчетливо долавям гласове и рев на мотор от улицата. Репертоарът му бързо търпи корекции - шумовете били само незначителен фон, който хем го има, хем го няма. Ръцете ми изтръпват, но не смея да трепна, защото така ще се издам. А човекът така се старае. Сега например се опитва да ме пренесе на брега на морето, където лек ветрец роши косата ми. Внезапно отнякъде се появява чанта. Прилежно се опитвам да я материализирам в съзнанието си, въпреки че не мога да се похваля с особен успех. Все пак не се отказвам и започвам да пълня полу-материализиралата се чанта с лоши мисли и тревоги, докато добре се издуе. След което я затварям. Сега вече съм на ръба на скала и хвърлям чантата в пропастта, заедно с всичките си проблеми. И воала, вече трябвало да съм като нова!

„Когато си тръгнеш оттук, въздухът ще мирише различно”, твърди убедено той, докато ме изпраща към врата. „Обади се да се похвалиш”, чувам зад гърба си. Навън вече се е стъмнило, а аз вдишвам на едри глътки обичайния мръсен софийски въздух. „Не чакай до телефона”, мисля си аз, докато паля колата.

  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

Карнавал, шотове с водка и предразсъдъци

Преди винаги съм се опитвала да избягам от сянката на балканското, която усещам как ме застига всеки път, щом съм извън България. Да говоря тихо, да не жестикулирам бурно, да не обсъждам шумно, да бъда по-обрана в емоциите си … После? После отидох в Оксфорд. Очарователно градче, в което всеки 5-и жител е студент, а чужденците, дошли от цял свят да учат, му придават неповторима мултикултурна атмосфера. Там националните различия са ценност и повод за гордост. И това не се отнася само за т. нар. нации еталони, които по право имат с какво да се похвалят - като немците с прецизността, или англичаните с коректността, или японците с изобретателността. Става въпрос за онези специфични черти от народопсихологията, които обикновено не будят чак такъв възторг.

Гърците например не се смущават да проявяват темпераментния си характер, дори и с риск резервираните англичани да объркат виковете, изпъстрящи иначе приятелските им разговори, със зараждащ се скандал. А колежката ми Мария-Елена, досущ като във филма „Моята голяма луда гръцка сватба”, не пропуска да демонстрира самочувствие на елински потомък, като търси гръцки корени във всяка дума. Италианците пък са очарователна съвкупност от спонтанност, хаотичност и ирационалност. Гарнирана с понякога забавни прояви на патриотизъм - Матео и Симона си носеха паста всеки път, щом пътуваха до родината си (въпреки че италианския специалитет се продава на всеки ъгъл в Оксфорд), и освен това не признават друго кафе или сладолед освен италианските. Както отбеляза Матео: „Ти си била в Италия една седмица и казваш, че после дълго време капучиното другаде ти се е струвало безвкусно. А представи си какво ми е на мен, като съм живял там 26 години.” Двамата със Симона искрено се забавляват, докато разказват истории за мафията. И не се кахърят излишно, че британските им състуденти смятат за некоректен навика им да коментират шумно околните, вкарвай в употреба голям набор от жестове. Поляците също не крият факта, че държат първенството по пиене, и дори учат пресушаващите предимно халби с бира англичани да обръщат на екс шотове с водка на бара. Индийците пък без притеснение обличат цветните си сарита по време на празник и не виждат нищо лошо в традицията родителите да им избират съпрузи (защото, както казва Барка, „кой друг те познава по-добре от семейството ти”). А подлютените им с къри манджи се продават във всеки супермаркет. Бразилците въобще не се смущават, че са им лепнали етикета на несериозни купонджии с гореща кръв и доста свободни нрави. Черните очи на Родриго светват всеки път, когато разказва за карнавала, танците до зори и гъвкавите, облечени само в пера и пайети, женски тела: „Докато другите учат от учебници по биология, на мен като малък ми стигаше да изляза по улиците на Рио. По-големите пък се хващаха на бас кой ще събере повече целувки от непознати момичета за една нощ”. Той не се притеснява да се надсмее над абсурдите в Бразилия, обяснявайки как президентът Лула забранил на американски журналист да влиза в страната, след като писал, че държавният глава обича да си пийва повечко кашаса. Мюсюлманите също не се безпокоят заради това, че в компания често им се налага да отказват предложената им храна, защото не е халал (тоест позволена според Исляма). Дубаецът Мой, който се оказа братовчед на шейх, не докосва свинско, но иначе с удоволствие ни води на кебап и баклава, а след това да попушим ябълково наргиле. За сърбите да не говорим как се гордеят с цветистите си псувни и първични ритми. Дори румънците намират нещо хубаво в това, че не всичко в страната им е наред. Според Дениса неуредиците са направили сънародниците й по-комбинативни и адаптивни. За разлика от западноевропейците, при които нещо толкова дребно като закъснение на автобуса с няколко минути, е достатъчно, за да ги извади от релсите на подреденото им ежедневие.

Докато ние винаги намираме причина да се почувстваме неловко заради националните си специфики. Това не означава, разбира се, да поощряваме байганьовщината. Но малко самочувствие не е излишно.


  • Публикувано в сп. "ТЕМА"

четвъртък, 11 март 2010 г.

Образование made in UK



Докато у нас университетският преподавател носи ореола на неоспорим авторитет, от когото само попиваш знания, в Англия студентите не се притесняват да говорят на професора на малко име и заедно да нищят Фукуяма на по чаша сайдер в бара


Дънкан е 47-годишен, небрежно съчетава риза и пуловер без ръкави в типичен брит стил и когато започне да говори, е способен да зарази цялата аудитория с идеите на американския либерализъм. А след края на часовете няма нищо против да пренесе дискусията в близкия пъб.Той е преподавател в английския университет "Оксфорд Брукс" и ходеща енциклопедия по въпросите на международните отношения. Досущ като него са и Стивън, Едуард, Мат и Бари. Млади, непринудени и кипящи от ентусиазъм, те не се припокриват с нашенската представа за професор във висше учебно заведение. Въпреки че в родината си са по-скоро правило, отколкото изключение. За разлика от българското образование, при което от висотата на катедрата университетският преподавател носи ореола на неоспорим авторитет, при английското


дистанцията професор - студент е максимално скъсена


С преподавателя говориш на малко име, а отношенията са приятелски. Разбира се, без излишна фамилиарност. Неформалната комуникация не подкопава респекта към професора. Дори напротив. Респектът обаче е провокиран от неговите лични качества, а не от някакви външно наложени норми на поведение. А такива имаме не само у нас. Комшиите в Румъния например дори се обръщат към преподавателите със задължителното „целувам ви ръка, г-н/г-жо" вместо поздрав. „У дома още се срещат учители, които пошляпват учениците. Но от любов, разбира се", разказва Йоана Станкулеску от Букурещ, която учи моден дизайн на Острова. В британските университети лекциите са под формата на дискусия, в която всеки е поощряван да вземе участие - дори мнението му напълно да се различава от това на преподавателя. Докато у нас сме свикнали да възприемаме професора като онзи капацитет, от когото само попиваш знания, без да можеш да изразиш несъгласие, тъй като той е винаги прав. За разлика от нашата образователна система, която вкарва всичко в калъп, в английската готови рецепти няма. Там професорите те насърчават да мислиш нестандартно, без да се притесняваш, че ще изтърсиш някоя глупост.
На Острова


най-големият грях не е глупавата авторска идея, а плагиатството


В една средностатистическа курсова работа библиографията с източниците, на които си се позовал, е дълга почти колкото самата курсова. И не става въпрос само за преките цитати. Нямаш право да използваш дори намек за чужда идея, без да си упоменал първоизточника. За целта най-често се използва разпространената харвардска система за цитиране, която включва фамилията на автора, годината на издаване на книгата и точната страница, от която е "заемката". Обвинението в плагиатство е често срещана причина да те скъсат. Първоначално чужденците, несвикнали с британските изисквания, се чудят защо писмените им работи са анулирани, докато накрая не се научат да играят по правилата."Най-много ми харесва, че на изпит те насочват към това, което ще се падне. Докато в България е точно обратното. Ако ти кажат да наблегнеш на нещо, то е, за да те заблудят. На изпита да се падне нещо съвсем друго и те да си кажат: аха, я как те хванахме, че не си научил всичко!", обяснява разликите в подхода Слави, който е трета година студент в Лондон.


Брейнсторминг вместо индивидуализъм


Стъпвайки на разбирането, че светът не е за индивидуалисти, британското образование произвежда екипни, не соло играчи. Умението за работа в екип се възпитава чрез групови презентации и проекти, което е необичайно за българския студент, свикнал, че трябва да пази идеите си. Когато една сутрин получих по мейла есето на колегата ми Жереми с молба да го прочета и да му кажа какво мисля, и то два дни преди крайния срок за предаване, доста се почудих не се ли притеснява, че мога да заимствам някой и друг пасаж. По-късно обаче брейнстормингът се превърна в задължителна част от подготовката ни, преди да започнем да пишем. "Когато дойдох тук за първи път, ми беше много странно, че в университета се преподава марксизъм. За разлика от България, където


от марксизъм ни е дошло до гуша по разбираеми причини


- споделя впечатленията си Антония, която завършва магистратура по международни отношения в "Оксфорд Брукс". Според японката Кунико, която води курса по Източна Азия в същия университет, за някои британски преподаватели идеите на Маркс са интересни от теоретична гледна точка. Докато в Америка, където е чела лекции, преди да дойде на Острова, марксизмът е тема табу. Както на много места по света, така и в Англия спортът заема важна част от образователния процес. В близост до университетите са разположени огромни игрища и спортни салони, а по улиците е пълно с младежи, които тичат за здраве по всяко време на деня.

  • Публикувано в сп. "ТЕМА"